field study

Теренно изследване на община “Разград”

Реших да направя изследването в Разград, защото исках да направя нещо нестандартно и импровизирано. Другата причина е, че нямах излишни пари да отделя за пътни разноски. Ето защо, когато казах на един мой приятел, че ще идвам в Разград, той се ентусиазира и ме покани в дома си. Тръгнах на стоп на 5-ти Май към 3 часа. За съжаление твърде късно излязох извън София. Въпреки, че стопа вървеше имах проблеми с локацията си. Не познавах района и това създаде чувство на неизвестност. Като млад човек търся приключения, ето защо реших, че може нещо да се получи. За съжаление едва в 1 часа през нощта бях в Търговище и от там нямах друг избор до Разград освен да мина разстоянието пеша. Чувството е лудо, когато вървиш през нощта по пътя. Усещаш всяка фибра на природата. Можеш да чуеш дори животните как тичат около теб, как цялата природа те наблюдава. Стопаджиите са странни птици и наблюдатели и това създава усещане за идолопоклоничество, в странна смесица с природните закони и реалности.

Първият ден (06.05.2011), светият празник Гергьовден мина мързеливо. След цяла нощ фиркане се оттеглих едва на сутринта и станах към 1 часа. След кратка закуска, тръгнахме с кола към старите руини. Старият римски град Абритус е едно от най-красивите места, които съм виждал. Усещането е все едно минаваш през историята и можеш да видиш как са живеели тези хора. Мисля, че хората тук се оглеждат в руините и търсят себе си. Изпиват реалността, защото нямат толкова много. Държат се непринудено и на моменти обаче си придават по-несъстоятелен вид. Дали е самосъзнателно или вкоренено в манталитета на хората от този район – не мога да кажа. После посетихме “Пантеона”, остатък от социалистическото минало на това краище на планетата. Мястото не беше лошо, паркът повече от успокояващ, а хората създаваха усещане за живот на забавен каданс. След кратък обяд към 7 се прибрахме отново в апартамента и се заредихме с алкохол за вечерта.

Следващият ден (07.05.2011) станахме към 11 и решен да направя градска обиколка, тръгнахме с домакина към центъра на града. Направих няколко снимки, които могат да ви се сторят интересни. За съжаление факта, че дойдох през празничните дни оказа влияние на това, че музеите бяха затворени и нямаше как да направя снимки на експонати. За сметка на това двама приятели на домакина ми разказаха за града. Това, което разбрах е, че Разград преживява демографски колапс. Населението е повече от застаряващо; по думите на хората с които говорех на един млад човек се падат трима пенсионери. Културата е на доста ниско ниво и единствените места за забавления са няколкото поп-фолк клубове в околността. Няма кино; театърът е в плачевно състояние. Със синдрома на малкия град, Разград е в стагнация и забавено икономическо развитие. Някои хора са земевладелци в близките села, докато други въртят малък бизнес. Икономиката е съсредоточена върху фармацията, хранително-вкусовата промишленост и електронните услуги, като за съжаление тъжната картина е, че тук има повече банки отколкото училища. Дори няма качествен университет, като единствено има колеж по биотехнологии “Ангел Кънчев”, филиал на Русенския университет. Положителното е, че архитектурата е повече от впечатляваща, като града се опитва да вземе максималното от пространството, с което разполага. Това, което забелязах е, че почти няма празни сгради или порутени постройки. Всичко се използва и всичко може да послужи на населението. Тази “отрудена експлоативност” е част от чара и очарованието на малкия град, които се усещат във въздуха, докато разглеждах Разград. Повечето хора тук имат ниско самочувствие и малки амбиции. Икономиката и културата са толкова големи, колкото големи са мечтите на хората. Свободоизбираемостта кара младите да бягат към по-големите регионални центрове като София, Пловдив, близките Варна и Русе или евентуално при по-големи икономически възможности в чужбина. С тези и други впечатления се прибрахме в апартамента на домакина, където прекарахме остатъка от вечерта в разговори и спомени от миналото.

Последният ден (08.05.2011) мина не особено интересно, като прекарахме по-голямата част от времето по пицарии и кафенета. Времето беше лошо, но отново успях да направя малко снимки и да натрупам впечатления за това, как се държат хората на публичните места. Мисля, че повечето са лаконични и може би твърде въздържани хора. Не обичат да показват чувствата си на показ и макар, че са искрени хора, не са твърде смели и експресивни личности. Рядко могат да се забележат млади двойки, вървейки ръка за ръка и повечето чувства може би остават скрити за ненаблюдателното око. Родителите се държат търпеливо и затворено към децата си. Шегите и вицовете са част от всяка една обстановка, но като че ли всеки един се оглеждаше преди да се засмее. Не че имаше нещо, което да ги притеснява, просто мисля, че принципното щастие е твърде индивидуално и информационната ера повече дислоцира, отколкото да събира личностните достойнства на населението в едно от тази част на страната. Имах чувството, че хората по заведенията се държаха като птици, чийто крила са отрязани или тепърва ще бъдат, обречени на пестеливост и “експресивен глад”. В града се усещаше странна безвременност и летаргичност на поведенческите механизми. Въпреки, че информационната ера беше отворила възможности, мисля че хората живеят тук в отрицание и когнитивна недостатъчност. Градът “дишаше”, но това беше хрипливо и полузаспало, молещо за помощ и разбирателство от посетителите, а може би и от останалата част от страната. Мисля че това е всеобщата картина в страната и този т.нар. синдром на малкия град. Мероприятията не са много и обществото бавно се движи, но това са остатъчни картини от една шизоидна информираност и поведенческа стагнация. Животът течеше в градационна изолираност и механизацията и компютъризацията внасят чувство на самота и аскетичност в този град. Гледах на града като на една голяма “кула”, чиито прозорци постоянно се местеха. Това донесе непринуденост на цялото преживяване и изследване, което направих.

На 9 тръгнах със стопа обратно и всичко беше наред. Стопът вървеше учудващо добре и в 18 бях в София, където след душ започнах да оформям преживяното и да прилагам снимките, които виждате. Цялото пътуване донесе нестандартност и смятам, че в изследването си успях да представя проблемите, живота и качествата и недостатъците на живота на община разград.

Като заключение мога да кажа, че Разград е живописно селище, но неговата живописност не намира начини на изразяване и развитие в забързаната икономика. Сякаш 21 век беше покрил града и неговите граждани в едно безвремие и живот на забавен каданс. Това, което видях говореше за историческата възвращаемост на ценностните идеали. Повечето хора живееха с миналото и въздишаха по тези фибри от ценностната си ситема, които бяха останали на пръв поглед – едно осъзнато влечение към тези свои ценностни идеали. Това не носеше прерогативи, но за повече сякаш не остана време, а и може би градът не ми позволи да „проникна“ твърде надълбоко. Все пак това, което представих е само по себе си ценно за разбирането на града.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s