the fantastic in modernity

Съвременност не е настоящето, измервано спрямо календарно събитие, отстоящо от нас определена сума от години, месеци, дни. Не е достатъчно да кажем, че съвременност е времето след втората световна война или периодът от предоха към пазарна икономика. Въпреки, че това са примери за съвременност, по начина, по който същността на едно дърво не е самото дърво, така и същността на съвременността не е самата съвременност, която с вас днес споделяме.

Историците биха казали, например, че Сократ и Платон са съвременници, защото живеят по едно и също време. По този начин, съвременност между две съществуващи можем да открием в различни епохи. Ако се запитаме, обаче, съвременници ли са Нютон и Сюлейман Втори, които са живели по едно и също време, съществува съпротива срещу положителния отговор в усещането за някаква несвоевременност на Османския султан и Математическите принципи на натурфилософията, публикувани за първи път в годината на неговото идване на власт. Всяка съвременност изисква общ хоризонт, в който биващите не просто стоят заедно във календарно време, но и споделят набор от възможности, които могат да усвоят, благодарение на проекцията на очакванията, които имат, спрямо историята и традициите в които винаги вече са.

Каква е тази съвременност, която позволява формулирането на такъв критерий за съвременност? Тя се открива в този хоризонт на питането, който е способен да проблематизира времето и историчността така, щото те да бъдат мислени от гледна точка на отношението между скритостта на едни възможности в определено време и разкритостта на други. Става дума за това, което Хайдегер мисли, като епохална история на битието. Късната модерност е епохата, която ражда това съзнание за историчност.

Какво е модерната епоха, каква е нейната съвременност? Философски погледнато, тя се легитимира от метафизиката на новото време. Метафизиката в този контекст на легитимация не е просто продукт на духа на времето, а онова, което по определен начин превръща епохата в проект, разкриващ едни и скриващ други възможности. Какъв е този проект и какво е характерно за него? Задачата на философията в рамките на модерността е легитимацията на разума и по–точно на субект — обектното отношение, като движение в хоризонт от безкрайни възможности. Разума е основание не само на възможността за познание, но и за превръщането на човека в нормативен авторитет за собственото му съществуване. От онтологическа гледна точка, метафизиката и позитивизма, както казва Хайдегер, говорят езика на Платон. Този език изразява 1. насоченост към разбирането на битие като присъствие и 2. пренебрегване на онтологията на това, което прави това присъствие възможно. В тази традиция, простираща се от Платон до Хегел включително, битие се хипостазира като най–простото и ясно, като „непосредствено неопределеното“. Това, което метафизиката извършва в тази онтологична рамка, под една или друга форма, е текстуална експанзия на предпоставката за присъствие. Независимо от конкретния философски метод, се потвърждава на необходимостта на изходната интуиция относно битие. Чрез фиксирането на тази „сигурна инстанция“, философията гарантира на себе си и на науката и възможността за устойчиво познание. Тази възможност вдъхновява не само развитието на наука, но като следствие от нея — инструменталната рационалност, под формата на технология. В крайна сметка, тази технология цели да култивира действителността, така че тя да пасва на определена картина за това какво трябва да представлява света и нашият живот в него. Тя изразява вярата, че хората са способни да управляват живота си, да постигат свобода чрез универсалността на разума и ,в крайна сметка, да доведат човека до утопично състояние в което цари справедливост.

Макар, че това е лоното на утопичното, а по–сетне и анти–утопичното, все още не успяваме да срещнем фантастичното. В тази „разумна“ картина на света, къде се намира фантастичното?

Най–кратко казано, в естественото. Отговор на това, какво е естествено, природно, нормално притежава науката, която е построена според определени правила, ръководещи правилното познание. Общо казано, това са правилата на разума или правила, прилагането на които изразява мярата в нещата. Критериите за научна валидност дават възможност из нещата да се формулира това, което е в природата. Преживяването на фантастичен сюжет изправя читателя пред реалност, с която той не се е срещал, неща които ги „няма“ според законите на природата. Добрият фантастичен сюжет успява да потисне съмнението относно това какво съществува. Това, което знаем за природата определя фантастичността на един сюжет; фантастичното живее на границата на епистемологичните критерии за истинност. То е свръх–естествено, само доколкото съществуват рамките на естественото. Колебанието относно свръх–естествената реалност, поддържа фантастичността на фантастиката. Когато се намери естествено обяснение на даден феномен, съвремеността го предпочита. В модерността, когато нещата са съвременни, то няма как да бъдат и фантастични в смисъла на свръх–естествено, поради изискването за „естественото“ обяснение.

В модерността, когато човек среща собственото си въображение, то се населва с това, което за него е достъпно като обект на съзерцание и естетическа наслада но е откъснато от динамиката на практиките в които съществуваме. Единственият начин тази среща да се осъществи е да се напусне собствената ни съвременност и да се проектират алтернативни възможности (като епохи?) със собствена динамика на историческо развитие.

Фантастическото, родено във вярата в силата на разума и човешките способности да познава и подрежда света завършва сюжетите си по начина, по който утопиите и анти–утопиите. Ключът към този факт се крие в идентичната употреба на техниката и магията във фантастичните сюжети.

Произходът на това, което днес познаваме като магия може да бъде проследен до жреческите практики в античността но това не би било напълно вярно, ако не отчетем приноса на неоплатонизма, практиката на теургия и следващото и развитие в херметическата традиция. Теургията е 1. богоподобно действие, което се състои в преминаването на границата между света на човека като ипостаса и бог. 2. практика, чрез която изцяло се напуска някоя от ипостасите на съществуващото и се преминава в състояние, по–близко до бога, като крайната цел е отъждествяването с него. Ефектите на тази магическа практика в контекста на модерността и по–специално фантастиката нямат за цел религиозно–мистическо преживяване и освобождение а такава намеса в света, щото да бъде осъществена определена визия за справедливост. Благодарение на разума, всичко което усвояваме познавателно успяваме да подчиним технологично; от процесите в неживата природа до човешкия геном. Можем да кажем, че благодарение на усилията си да подчини света, човека днес придобива квази–божествена същност и въпреки това, все още сме доста далеч „от райската градина на земята“, както и от блаженото божествено състояние. Ако модерността е изчерпала легитимационния си ресурс и живеем в края на философията и всяка метафизика, аз съм скептичен, че който и да било фантастичен сюжет би могъл да бъде път отвъд апориите в утопиите на епохата „модерност“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s